Пазарджик

Пазарджик — град на резбования иконостас на „Св. Богородица“ и брега на река Марица.

Земите около днешния Пазарджик са обитавани от най-дълбока древност — на територията на общината са регистрирани множество селищни могили и следи от селища от новокаменната, каменно-медната и бронзовата епоха, а през тракийската епоха районът е гъсто населен, за което свидетелстват многобройните надгробни могили покрай река Марица. През Средновековието мястото на днешния град се намира край стария римски и византийски път Виа Милитарис, свързвал Централна Европа с Цариград, което го превръща в естествена спирка за търговци и пътници между Балканите и Мала Азия. Пазарджик възниква като селище през османския период — за пръв път е споменат в османски документи от декември 1472 г. под името „Пазар Йеникьой“ (татарски пазар), с около 105 мюсюлмански домакинства, а около 1485 г. е основан официално като станция по пътя, охранявана от заселени татари, откъдето идва по-късното му име Татар Пазарджик. През XVI век градът става център на отделна административна единица — кааза, а през XVII–XVIII век се развива като пристанище-склад на река Марица за зърно, ориз, вино, дървен материал от Родопите и желязо от Самоков, превозвани надолу по реката със салове към Одрин и Цариград. През Възраждането Пазарджик се превръща в духовно огнище на българщината. В края на XVIII и началото на XIX век епископ Дионисий Агатоникийски въвежда българския език в богослужението наред с гръцкия. През 1823 г. отваря първото българско училище в града, а през 1845 г. — и светско училище; през 1862 г. е основано читалище „Виделина“. В периода 1836–1837 г. е издигната катедралната църква „Успение Богородично“ с прочутия дърворезбован иконостас от орехово дърво, изработен от дебърски майстори в продължение на десетилетие; част от иконите в храма, сред тях иконата на Св. св. Кирил и Методий от 1860 г., са дело на художника Станислав Доспевски. В града е роден на 1 януари 1855 г. писателят и общественик Константин Величков. Руски войски освобождават Татар Пазарджик на 14 януари 1878 г. По силата на Берлинския договор градът остава в пределите на Източна Румелия до Съединението на България през 1885 г. Официалното му име е съкратено от Татар Пазарджик на Пазарджик едва през 1934 г. През XX век градът се развива като промишлен и търговски център на Тракийската низина — с текстилни, консервени и тютюневи предприятия; населението му достига връх от 82 578 души през 1992 г. Днес Пазарджик е областен град на автомагистрала „Тракия“ и жп линията София–Пловдив–Бургас, с Регионален исторически музей, основан през 1911 г., и парк-остров „Свобода“ покрай Марица.