Балчик

Белият град с двореца на кралица Мария и най-богатата ботаническа градина на Балканите.

Балчик възниква през VI–V в. пр.Хр. като гръцка колония, основана от заселници, вероятно свързани с йонийския град Милет. Първоначалното му име е Круной („извори“), заради многобройните бликащи извори в скалистия бряг. В края на III в. пр.Хр. градът е преименуван на Дионисополис — в чест на бог Дионис, а тук по-късно е открит и известният Храм на Кибела. През Средновековието селището е познато като Карвуна (или Балик), а през XIV в. попада в границите на Добруджанското (Карвунско) деспотство на владетелите Балик и Добротица — от името на първия произлиза съвременното име Балчик. По време на османското владичество Балчик е скромно рибарско градче, живеещо от морето и лозарството по терасираните хълмове около залива, а характерният бял варовиков камък на околността постепенно го превръща в „белия град“. След Букурещкия договор от 1913 г. градът, заедно с цяла Южна Добруджа, влиза в пределите на Румъния. През 1921 г. румънската кралица Мария Единбургска посещава Балчик, влюбва се в мястото и между 1924 и 1934 г. изгражда тук лятната си резиденция — вилата „Тихото гнездо“, по проект на италиански архитекти, с еклектична смесица от старобългарски, византийски, мавритански и трансилвански стилове. С Крайовската спогодба от 1940 г. Южна Добруджа, включително Балчик, се връща на България. През 1955 г. академик Даки Йорданов основава на терените около двореца Ботаническата градина към Софийския университет, която днес се простира на 194 дка и притежава най-богатата колекция от кактуси и сукуленти на Балканите. Днес Балчик е курортен и художнически град, привличащ артисти и туристи с двореца, градините, скалистия си бряг и старите вятърни мелници, съхранени в архитектурния комплекс на крайбрежната зона; дълги години в града живее и твори писателят Ивайло Петров.